Бременна майка на три деца трябва да продаде количката си, за да изхрани трите си деца, след като е била изоставена от съпруга си.
Ан Сарджънт седеше на пода в кухнята и плачеше. Беше минало полунощ и това беше единственият момент, в който тя можеше да си позволи да покаже болката си – когато трите й деца спяха горе.
Ан усети как бебето се движи и постави нежно ръка на корема си.
— Съжалявам — прошепна тя на нероденото си дете. — Давам всичко от себе си, но просто не е достатъчно…
Само преди два месеца Ан беше лъчезарна и щастлива съпруга и майка, уверено очакваща раждането на четвъртото си дете и уверена в своето място в света и в любовта на съпруга си. Тази жена вече я нямаше.
Дерек се беше прибрал една вечер и й каза, че си тръгва, просто ей така.
— Но защо? — попита Ан. — Не разбирам, мислех, че сме щастливи!
— Ти беше щастлива! — Дерек извика. — Ти, не аз! Всичко, което направи, беше да раждаш бебета и да се суетиш около тях, сега има още едно на път!
— Но ти искаше деца! — протестира Ан. — Беше щастлив всеки път, когато бях бременна…
— Щастлив? — изпищя Дерек. — Щастлив съм, че отдаде цялата си любов и внимание на децата? Всичко, което бях за теб, беше заплата! Е, това свърши!
И така, три месеца след като Ан обяви четвъртата си бременност, Дерек го нямаше. Ан веднага си намери работа на непълен работен ден в местен магазин за хранителни стоки.
Собственикът беше готов да й даде работа на пълен работен ден, но за това Ан трябваше да плати на гледачка за трите си момчета и това щеше да погълне по-голямата част от заплатата й, така че тя внимателно увеличи доходите си. Но дори и с чека за издръжка на децата, изпратен от Дерек, това просто не беше достатъчно.
Ан започна да продава античния порцелан, който бе наследила от баба си, и с него плати комуналните услуги за няколко месеца. След това тя продаде сребърен комплект четка и огледало, който имаше от малка, и с това плати за покупките. Малко по малко, докато коремът й растеше, Ан продаваше съкровищата си, за да запази семейството си в безопасност и нахранено.
След това един ден не остана нищо друго за продажба. Всичко с по-голяма стойност беше изчезнало. Ан погледна старата количка, която беше донесла от мазето.
Била е нейна, когато е била бебе и беше използван от всяко от децата й на свой ред. Беше много стара, вероятно от шейсетте години, но беше в перфектно състояние.
Тя прокара ръка по розите, нарисувани отстрани, и сдържа сълзите си. Имаше нужда от нея за новото бебе, но още повече се нуждаеше от парите.
Мислеше да вземе добра цена за нея на битпазара. Винтидж артикулите винаги са били популярни… И така тя занесе количката на битпазара и един от търговците й даде 50 долара за нея. Изобщо не беше много, но всеки цент помагаше.
Ан си тръгна, сигурна, че никога повече няма да види количката, но грешеше. Два дни по-късно тя отвори входната врата и видя количката на верандата!
Вътре имаше плик и Ан го отвори и прочете:
“Моля, обадете ми се.” — Съобщението беше последвано от телефонен номер. Ан се обади на номера, и отсреща отговори жена.
— Здравейте? — каза Ан. — Вие ли оставихте количката? Как разбрахте на кого е и къде живея?
— Дерек ми каза — каза жената от другата страна. — Аз съм Грейс Робс. Мисля, че трябва да се срещнем.
Един час по-късно Грейс седеше на дивана на Ан и отпиваше чай. Тя беше хубава жена, шест или седем години по-млада от Ан, и изглеждаше много нещастна. Бледата й кожа беше на петна, а очите й бяха подути, сякаш е плакала.
— Откъде познаваш Дерек — попита Ан, въпреки че в сърцето си вече знаеше отговора.
— Бях негова приятелка — каза Грейс.
— Беше? — попита Ан. — Скъсахте ли?
— Всъщност днес — каза Грейс и заплака. — Не знаех… не знаех нито за теб, нито за децата, нито за бебето… Разбрах, че съм бременна, и не знаех как да му кажа…
— Така че отидох на битпазара с приятелка и видях тази скъпа количка и я купих. Сложих я в средата на всекидневната и завързах балони за нея с послание: „Здравей, татко!““
— Но той не беше щастлив, както си мислех, че ще бъде. Започна да крещи и да пита откъде имам количката и дали глупавата му жена ми я е дала. Попита дали е шега.
— Той ми каза да я върна веднага, че не иска да знае за твоето бебе. Затова му казах: „Това е за нашето бебе.” и тогава той полудя.
— Обвини ме, че искам да го хвана в капан, и каза, че вече има три деца с теб и още едно на път, и че не иска бебето ми. Каза ми да се махам и да дойда при теб.
— Той каза: „Може да се съберете всички крави за разплод под един покрив.“ Толкова съжалявам, не знаех за теб, предполагам, че изобщо не го познавах!
Ан стана и прегърна плачещото момиче.
— Всичко е наред. Ще се оправиш, ще видиш
— Той ме изгони — тихо каза Грейс. — Нямам семейство тук и няма къде да отида. Имам работа, но с наемите в този град не мога да си позволя да живея сама, а кой ще иска бременна съквартирантка?
— Аз! — каза Ан твърдо. — Имам нужда от наемател, защото това, което печеля, не е достатъчно и не мога да работя на пълен работен ден, защото не мога да си позволя детегледачка за след училище.
— Но… — лицето на Грейс грейна. — Работя онлайн! Мога да се грижа за децата след училище. Обичам децата!
— Значи мога да започна работа на пълен работен ден? — попита доволна Ан. — Собственикът на магазина за хранителни стоки иска аз да го управлявам вместо него. С твоя помощ мога! И не е нужно да се тревожиш за неща за бебето. След три деца имам достатъчно за цяла армия.
Грейс се усмихна през сълзи.
— И имаме количката… — посочи тя. — Сигурна ли си? Това е бебето на Дерек…
— Не — поклати глава Ан. — Това е твоето бебе и братчето или сестрата на моите деца, това е всичко, което има значение.
Двете жени започнаха нов живот заедно и когато бебето на Ан се роди, Грейс беше там. Когато четири месеца по-късно дойде ред на Грейс, Ан я държеше за ръката. Те станаха истинско семейство и заедно отгледаха петте си деца
Що се отнася до Дерек, той имаше няколко неуспешни връзки и накрая почука на вратата на Ан. Той беше шокиран, когато видя Грейс там и поиска да говори с Ан.
— Какво искаш, Дерек? — попита Ан.
— Липсваш ми, скъпа… — каза Дерек.
Ан го изгледа за дълъг момент, след което каза:
— Съжалявам, но не се интересувам! — и тя затвори вратата пред лицето му.
Какво можем да научим от тази история?
- Ако работим заедно, можем да преодолеем всеки проблем. Ан и Грейс не можеха да оцелеят сами, но заедно бяха непобедим отбор.
- Семейството се гради на разбирателство и взаимно уважение. Ан и Грейс изковаха семейство от приятелството и взаимната си подкрепа.
